Три мита за романтиката

Мозъкът е склонен да приема за истина всяка градска легенда и културна норма за връзките. Не вярвате ли? Спомнете си ефекта на метафората, която Джон Грей използва в хитовата си книга от 90-те „Мъжете са от Марс, жените – от Венера”, и как тя оформя от години обсъжданията по тази тема. Стереотипът за жените се състои в определен поглед, вдигнати вежди и думите: „Той е мъж. Какво очаквахте?”

С тази статия Мениджър нюз , която ви припомняме, се впуска в така необходимото разбиване на митове и културни норми за романтичните връзки и запознава с факти, които науката знае, но често ги пропускаме:

1. Независимостта (НЕ) е обратното на зависимост

Не съм сигурна кога точно се случи това, но в даден момент представата ни за идеалната двойка се преобрази в такава, състояща се от две независими, компетентни и самоуверени личности с хомоти около шиите. „Зависимост” се превърна в мръсна дума, признак на слабост и това, да бъдеш „по-малко от”. Дали това бе резултат от представата ни за зависимата домакиня на 50-те, или страничен продукт на феминизма? Няма особено значение, защото просто не е вярно.

Истината всъщност е малко странна и нелогична и дори си има име – „парадоксът на зависимостта”. От гледна точка на Теорията на привързаността, Брук Фени смята, че подкрепата, която човек получава от половинката си, го прави по-независим и самостоятелен, вместо – както гласи популярният мит – да му пречи. Експериментите на Фени потвърждават хипотезата ѝ: точно както децата, които знаят, че винаги могат да потърсят сигурно убежище при грижовните си родители, и затова са по-приключенски настроени, така и възрастните, чиито половинки ги подкрепят и обичат, са готови да стигнат по-далеч и да постигнат повече, когат знаят, че разполагат с рамо, на което да се облегнат в беда.

Имайте това предвид, когато в посвещението на някоя книга авторът е написал на половинката си, „тази книга нямаше да съществува без теб”. Вероятно е вярно.

2. Съвместният живот (НЕ) е добър тест драйв за брак

Признавам – вярвах в това години наред и дори го препоръчвах на по-младите, пропускайки да спомена реалния опит на всички двойки, за които знам, че са живели заедно преди брака и все пак са се развели. Проучване на Скот Станли и колегите му най-накрая доказва, че има отговор на въпроса „Защо съвместният живот преди сватбата намалява шансовете за успешен брак?” Съществува тенденция да се „подхлъзваме” към брак, като към следващата неизбежна стъпка, вместо да се впуснем в внимателно планиран процес по вземане на решение.

Ключовата идея е инерцията – хората заживяват заедно по ред причини (или без причина), които се отнасят до взаимоотношенията им – загуба на работно място или квартира, удобство, "изглежда правилно”, „не се сещам за причина да не го направим”... Без непременно съзнателно да подсилят връзката помежду си.

Щом заживеят заедно, бракът – и отново се появява тази инерция – изглежда по-скоро неизбежен, особено на фона на по-мрачните алтернативи – изнасяне, раздяла, загуба на приятели, разпределяне на вещите и/или домашните любимци, самота и т.н. Можете да видите как „подхлъзването” към брак е фасулска работа, но, за жалост, не и добра рецепта за стабилен съюз.

3. Хората, които си приличат, (НЕ) се привличат, особено когато става въпрос за външен вид

Да, изглежда, че този мит доминира представата ни за връзките, поради което очакваме капитанът на футболния отбор да свали кралицата на бала; отличничката на випуска да се омъжи за адвокат, а не за водопроводчик, и така нататък. Но, чакайте малко: оказва се, че това наблюдение не е установено правило и има малко общо с удовлетворението от интимните връзки. Всъщност, на пръв поглед странната, зле комбинирана двойка може да изпитва силно взаимно привличане.

Луси Хънт, Пол Ийстуик и Ели Финкъл формират хипотеза, че продължителността на познанството или приятелството между двама души, преди те да започнат романтична връзка, може да отслаби влиянието и важността на физическото привличане. Хипотезата им се потвърждава. В това има нещо обнадеждаващо, не мислите ли? Изглежда можем да преодолеем най-примитивните си инстинкти поне за известно време.

Може би истински привлекателният човек в стаята не е момичето или момчето, което изглежда зашеметяващо.

Пег Стрийп за PsychologyToday.com